2.4 Влияние на международното право в областта на околната среда

2.4.1  Влияние върху законодателството в ЕС

Европейският съюз е правен субект (чл. 47 от Договора за Европейски съюз), което значи, че има и юридическа правоспособност и като международен правен субект. ЕС може да влиза в договорни отношения с други държави или международни организации по чл. 216, I, от Договора за функционирането на Европейския съюз или съответния член от Договора за Европейския съюз. Вследствие на това ЕС е ратифицирал повече от 40 международни споразумения за околната среда към 2015 г. Тези международни договори са неразделна част от правния ред на ЕС и се отнасят за институциите на ЕС и за неговите държави членки в качеството на общи принципи на правото на ЕС.

Договорът от Лисабон създава нова институционална рамка за външната политика на ЕС, от която обаче следва и нова рамка за политиката на ЕС в областта на околната среда. В бъдеще правомощията на ЕС по въпросите на околната среда ще бъдат от решаващо значение съгласно чл. 191 и сл. от Договора за функционирането на Европейския съюз  във връзка с чл. 3, II, и чл. 216 и сл. По тази причина ЕС има право (чл. 3, II и 2, I от Договора за функционирането на Европейския съюз) да учреди институция за външно представителство, ако възникне необходимост от такава по силата на международен договор, който да ѝ даде правомощия, както и за да може да упражнява своите правомощия или доколкото участието им може да засегне общите правила или да промени техния обхват. По този начин членките на ЕС се сдобиват с влиятелен инструмент за упражняване на изключителните си законодателни правомощия в международната политика в областта на опазването на околната среда. Въз основа на чл. 216, I във връзка с чл. 218, II от Договора за функционирането на Европейския съюз, Европейският съвет може да вземе решение в рамките на своята политическа свобода на действие дали ЕС да започне международни преговори. Когато Съветът отваря процедура за преговори, той всъщност разрешава тези преговори да започнат, а след това определя насоката им, разрешава подписването им и в крайна сметка има решаващ глас за това преговорите да бъдат затворени и споразумението да влезе в сила (чл. 218, II, IV, V и VI от Договора за функционирането на Европейския съюз).

2.4.2  Европейско право

Европейското право представлява наднационално законодателство, което, за разлика от международното право, пряко засяга правата и задълженията на гражданите. Институциите на Европейската общност разполагат със следните инструменти за законодателно действие:
Регламенти

Директиви

Решения

Препоръки

Становища

2.4.3 Европейска правна система

Регламентите са общи правни принципи, които се прилагат пряко във всички държави членки на ЕС, без да се изисква национален законодателен процес (Регламент (ЕО) № 1272/2008 на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно класифицирането, етикетирането и опаковането на вещества и смеси).

Директивите са задължителни правни норми, при чието приложение държавите членки имат избор за формата и начините (Директива (ЕИО) No. 313/90 – Закон за информацията за околната среда)  по отношение на целите, определени за държавите членки.

Решенията са индивидуални актове, които са правообвързващи само за съответната държава членка (правната им сила е подобна на тази на административните актове в правната система на Федералната репубика Германия).

Препоръките и становищата не са задължителни за изпълнение, а по-скоро отразяват мнението на ЕС по различни въпроси.

2.4.4 Развитие на европейското екологично законодателство

• Договор от Париж от 18.04.1951 г.: създаване на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) (в сила от 23.07.1952 г.)
• Договор от Рим от 25.02.1957 г.: Договор за създаване на ЕИО и на Европейската общност за атомна енергия (EURATOM/Евратом) (в сила от 01.01.1958 г.); ЕОВС, ЕИО и Евратом са част от Европейската общност.
• Конференция на ООН по въпросите на околната среда от 12.20.1972 г.: началото на инициативите по въпросите на околната среда се дава по силата на заключителната Декларация от срещата на върха в Париж.
• Европейската комисия поставя рамките на Програмата за действие по отношение на околната среда, без да има правно основание за това, в Договорите на ЕС, вж. чл. 235 от Договора за Европейската общност: „Ако се докаже, че е наложително Общността да предприеме дадено действие, в хода на работата на общия пазар, за да изпълни някоя от целите на Общността, а настоящият Договор не е предвидил необходимите правомощия, Съветът, при постигане на пълно единодушие и по предложение на Комисията и след консултация с Европейския парламент, трябва да предприеме съответните мерки.“
• Единен европейски акт от 28.02.1986 г., ЕИП: политиката в областта на околната среда се приема като политика по силата на Договора и Опазването на околната среда се учредява като изрична цел съгласно правото на Общността (в сила от 01.07.1987 г.)
• Договор от Маастрихт от 02.07.1992 г.: коригира, допълва и изяснява вече възложените правомощия, като ги разширява към специфични дейности на Общността във връзка с политиката по опазването на околната среда (чл. 130(с) до (t) от Договора за ЕИО, впоследствие и чл. 174 до чл. 176, а в консолидираната версия от март 2010 г. чл. 191 до чл. 193).
• Договор за Европейския съюз, дял ХХ Околна среда, чл. 191.

1. Политиката на Съюза в областта на околната среда съдейства за постигането на следните цели:

• Опазване, защита и подобряване на качеството на околната среда.
• Опазване на човешкото здраве.
• Разумно и рационално използване на природните ресурси.
• Насърчаване на необходимите мерки на международно равнище за справяне с регионални или глобални проблеми на околната среда и по-специално с предизвикателствата в борбата с климатичните промени.

2. Политиката на ЕС в областта на околната среда има за цел висока степен на защита, като отчита многообразието на условията в различните части на Съюза. Тя се основава на принципа на предпазливостта и на принципите, които постулират, че трябва да се предприемат превантивни действия, вредите върху околната среда трябва да се отстраняват приоритетно още при източника си, а замърсителят трябва да плати за нанесените щети.”

Договорът за Европейския съюз посочва следното в дял ХХ „Околна среда“, чл. 193, като съществен аспект за развитието на политиката на ЕС в областта на околната среда: „Защитните мерки, приети съгласно чл. 192, не бива да са пречка пред всяка една държава членка да поддържа или да въвежда още по-строги предпазни мерки. Тези мерки трябва да бъдат съвместими с Договорите на ЕС, а Комисията трябва да бъде информирана за тях.“

Рамката на тази политика засега е в правомощията на Европейската комисия.