3.2.2 Инструментална стойност на природата

В антропоцентричната перспектива животните, растенията, екосистемите и цялата природа имат “ценност” само и единствено в зависимост от значението им за хората и техните интереси. Това най-често се нарича “инструментална ценност”. Най-важната последица от тази перспектива по отношение на опазването на околната среда и природата е, че единствената приемлива причина за опазване и култивиране на природата е, че удовлетворяването на човешките нужди – като грижата и поддържането на тялото и на здравето – зависят от природата. Природата, особено под формата на природни ресурси, е предпоставка за нашия биологически и икономически живот; без природа човешкият живот не е възможен.

В антропоцентричната перспектива природата (въздух, вода, минерали, животни, растения и др.) е важна и ценна за хората, но ценна само в този смисъл, т.е. за хората. Няма друга причина за оценка на природата, природата не е ценна сама по себе си, а само по отношение на интересите на човека. Пестенето на ресурси (животни, изкопаеми горива, минерали и други) може да се оправдае само с нуждите и интересите на съвременните хора или, в добрия случай, на бъдещите поколения.

И така дебатът за устойчивото развитие например често се фокусира върху методите на ресурсен мениджмънт, с акцент върху социалната справедливост и благоденствието на бъдещите поколения (вж. Palmer 2008: 18). Най-цитираната дефиниция за устойчиво развитие е по “Нашето общо бъдеще” (Our Common Future’; WCED 1987) и е антропоцентрична: “Устойчиво развитие е онова развитие, което посреща потребностите на настоящето, без да подлага на риск способността на бъдещите поколения да посрещат своите собствени потребности.”

В контекста на този анализ ние не се нуждаем от специална екологична етика, защото всяка етика е по необходимост човешка етика. Ценностите произтичат от хората и са фокусирани върху хората. По принцип само хората имат “морално основание” и са “морални агенти”. В съгласие с този много тясно антропоцентричен поглед ние прокарваме разграничение между, от една страна, “преките задължения” към всички същества с морално основание (т.е. хората), и, от друга страна, “непреките задължения” към всички същества (животни, растения и др.), от които хората (като морални агенти) се нуждаят, за да продължат да живеят отговорно и да защитят благоденствието. Природата е ценна от етична гледна точка само непряко, ако и само ако природата допринася за нуждите и интересите на хората. Затова и трябва да направим разграничение между “ценност в природата” и “ценност на природата” (Palmer, 2008: 17) – само втората ще бъде приета от стриктните антропоцентристи като философа Уилям Бакстър, тъй като за тях природата сама по себе си няма своя, вътрешно присъща ѝ ценност. Ако става дума за “ценност на природата”, всъщност ние само приписваме на природата своите собствени интереси, които тя удовлетворява. Без хората обаче в тази парадигма няма да съществува “природна” ценност.

Тази стриктна антропоцентрична перспектива е в сериозно противоречие с интуицията на много хора към природата: те ценят или обичат природата (и живите организми като растенията и животните) и заради самите тях, а не само по утилитарни причини. Разумните или умерени антропоцентристи правят извод, че човекът може да има по-сериозни от чисто инстрименталните интереси спрямо околната среда и природата; те твърдят, че не е нужно антропоцентричните аргументи да подчертават единствено прагматичните или утилитарни аспекти на взаимоотношенията ни с природата. Без да напускаме антропоцентричната позиция, можем да общуваме с природата в естетичен или съзерцателен план (по-пасивен, отколкото активен, по-наслаждаващ се, отколкото използващ в технологичен смисъл).