1. Три области на приложение на екологичната етика
Етиката и етичните проблеми са съществен дял от приложната философия. В търсене на отговори на въпроса „Какво би трябвало да правим?“, етиката си поставя за цел да осигури нормативна основа и насоки, които да ръководят всяка човешка дейност. В този контекст взаимоотношенията между заинтересованите са от особено значение, като акцентът се поставя върху идентифицирането на основните критерии, които регулират взаимодействието между хората. Друг проблем представляват стратегията и подходите за оценка на дадена ситуация, така че да можем да приемем, че участниците са действали морално, съгласно добрите етични практики. Универсалният морален закон (като например дефинирания от Имануел Кант) изхожда от предположението, че всички морални субекти са аксиоматично равни и следователно отношението към тях трябва да отговаря на едни и същи критерии. От това следва, че социалните различия са не са значими: от гледна точка на етиката, която определя универсалните правила за валидност, всички човекоподобни (разумни) субекти са еднакво ценни. Следователно, действията на всички хора трябва да се подчиняват на едни и същи критерии и „морални императиви“. Лъжата например е забранена, без изключение, за всички хора. Т. нар. „благородна лъжа“ може да бъде приемлива при определени обстоятелства, но оценката за неистинността си остава валидна по принцип. Ако нещо важи за един човек, то важи и за всички останали. Когато някой човек иска да бъде признат като морално същество от друг човек и иска към него да се отнасят справедливо, трябва да бъде готов, от своя страна, да приеме, че и всеки друг човек притежава реципрочни права, морал и достойнство и съответно да се отнася към него или нея според заслугите им и също толкова справедливо (това са принципът на равенството и принципът на реципрочността). Тези принципи гарантират човешките права и изграждат законовата основа на демократичните общества.
Етиката най-общо анализира и аргументира ценностите в частния и обществения живот, в отношенията на индивида и обществото към заобикалящия свят, а етичното поведение представлява приложението на тези етични ценности. На пръв поглед може и да не е очевидно точно кои ценности са валидни за всички хора (дефинирани като „етични същества“) и как точно справедливостта сред хората може да възтържествува (нито какво точно се има предвид под „справедливо разпределение“ или „справедливост на изпълнението“). И все пак съществуват определени етични принципи, които глобализираният свят не може да си позволи да загърби, ако се стреми към мирно съжителство, и именно те стоят в основата на Всеобщата декларация за правата на човека. Определени етични ценности на световъзприятието и поведението са необходими, за да създадем и запазим основните правила за хармонично социално, политическо, икономическо и културно общуване и съжителство между хората и народите, при това правила, които да ни позволят да поддържаме хармонията и мира постоянни. В същото време тълкуването на такива основни морални ценности като свобода, равенство и солидарност трябва да е предмет на редовно предоговаряне на междуличностно, междукултурно и международно равнище. Защото дори при тълкуване на такива висши ценности като правата на човека възникват конфликти на интереси и ценности, тъй като мирогледът на различните хора се влияе от различията на религиозно, етническо и политическо равнище, които често може да се окажат несъвместими при една или друга интерпретация. Едни и същи ценности може да са породени от различни първопричини, ако хората, които ги следват, изповядват различни философски и идеологически системи. При това разминаване може да се формулират различни приоритети на ценностите (в рамките на т. нар. „йерархия на ценностите“), което пък да се отрази в различно поведение; например „солидарността“ е оценностена по различен начин от утилитаризма в сравнение с приписаната ѝ ценност у Кант или в християнската етика.
Едно от специфичните предизвикателства пред прилагането на съждението за ценността възниква при ситуации, в които не е ясно дали даден проблем или решение може да се мисли като част от „етичната вселена“. Етиката на околната среда ни изправя пред именно такава ситуация на проблемно приложение, тъй като тя по дефиниция представлява приложна етика. Нейната стойност зависи от това, дали можем да мислим околната среда на човешкото общество, т.е. природата, като субект на етиката, който има морална ценност. Безспорно е, че природата е ценна за хората, но не е ясно дали природата, сама по себе си, има морална ценност, или определени елементи от природата притежават морална ценност по начина, по който хората имат морална ценност? С други думи, можем ли да твърдим, че природата, елементите на природата (вода, земя, въздух) или нечовекоподобните същества имат вътрешно присъща (абсолютна) стойност сами по себе си или по-скоро са носители само на относителна (създадена) стойност, която е резултат от влиянието им върху благоденствието на хората (на отделните индивиди и на обществото като цяло)? Много философи са на мнение, че автономна стойност би трябвало да бъде приписвана на определени същества, които са част от естествената среда на хората, които, от своя страна, трябва да се съобразяват с това, че тези нечовекоподобни същества имат морална ценност. По-нататък ще анализираме различните причини за разширяването на „моралната общност“, за да включва и природата.
Ако се ограничим до непряко приписване на морална ценност на природата, която да съществува само в отношението ѝ към хората и техните потребности и интереси, ще се окаже, че екологичната етика представлява сериозно предизвикателство не само за етичното, но и за политическото и икономическото отношение на хората към естествената им среда. Така екологичната етика създава област, в която се налагат нови стратегии към оценностяването: как например да постъпят със задълбочаващия се дефицит на природни ресурси (например изкопаеми горива), при положение че безотговорният добив, който води до изчерпването им, може да застраши живота и благоденствието на бъдещите поколения. Интересът на хората от непосредствената употреба на природните ресурси влиза в конфликт с интереса за обезпечаване на бъдещето. Това е въпрос, към който ще се върнем по-нататък в изложението
